Срещу стената


Нещо писано отдавна, в някакви скучни ученически години. С малки допълнения, в малките скобички.


"Преди известно време, когато ни ремонтираха центъра, беше впечатляващо и подправено с впечатляващи думи. Плочките били нови, нямало да се пързалят през зимата, нямало да се наводнява по време на дъжд. Били специални, видиш ли. Всяка една от тях.
По това време обаче, в някакъв момент, вървейки и зяпайки, защото когато вървиш сам с мелодиите течащи през слушалките, та чак в ушите ти, отивайки към (навярно) училище, мислейки, зяпаш. Ту тоя, ту оня. Ту кучетата. Ту дърветата. Пък накрая и плочките. И както ги зяпваш, започваш да забелязваш грешката в тях. Толкова очевидна, а в същото време заровена (буквално). Циментирана със земята.
Бяха еднакви. До една. 
И това ме сепна.

Защото моята мъдра пуберска главица, която беше доста емоционално лай... така де, емоционална и запълваща се тепърва с поезия, и сблъскваща се тепърва с големият страшен свят, се замисли много над плочките и взе че стигна по-близо, до хората. Сети се, че все за това се говори - в статии, книги, песни. Били сме, като тухли в стената. Или по-скоро плочки в земята, като сме тръгнали с тях да се занимаваме...
 Като още по-малка, разбирах, че има някакъв дълбок смисъл, виждах поуката някъде между редовете, но детското ми мислене я криеше, та лицето й не се виждаше. В един момент обаче, маската се смъкна, почетох достатъчно, послушах, погледах и... я видях. Погледнах я в лицето, в очите.
Ужаси ме. (Сега се ужасяваме взаимно.)

И тогава и сега ми настръхва косата от идеята да си еднакъв. С еднаква полза, с еднакви действия и мислене. Виж, на външен вид си малко по-различен. Я ти е по-ярък цвета или по-тъмен, я ти е някъде другаде черното камъче или бялото. Но това което правиш е точно толкова такова, каквото е това и на плочката до тебе. Не се хлъзгаш. Браво. Полезна си. И какво от това?
Защото както си вървях по полезните, нехлъзгащи се плочки и ги гледах с остър поглед и смръщени вежди, забелязах една, която ми направи впечатление.
Беше обърната наопаки.
Идеше ми да се засмея. Ама направо да се разсмея с глас, че даже и да я изровя с нокти и да си я прибера в чантата. (Представете си, моля ви се...)
Ами че как ще стъпвате по тази плочка? Да, беше крива, беше дори малко поочукана, не се вписваше изобщо, защото беше асиметрична на фона на другите, но изпъкваше. Виждаше се, привличаше вниманието на стъпващите. Е да, истина е, че малко ме дразнеше на фона на целия този ред, но след това се ядосвах на себе си, защото на това ме беше научило обществото. На ред и точност. Симетричност.

Та аз дори не съм подредена. (Тогава, а сега... Направо беж.) Аз съм хаос. Бури, урагани, цунамита. Главата ми е див океан, който няма дори суша, дори пясък под него. (*драма*) Не знам как пиша в момента, защото обикновено мислите ми текат на където хванат. (*ДРАМА*)
И ето тази странна плочка, сякаш бях аз. Гледахме се с нея, аз дори й се смеех, а и тя ако можеше съм сигурна, че щеше да ми се засмее. Защото видя себе си в мен. Малко крива, малко неправилна, но перфектна с всичките тези грешки по нея и най-вече със свойството си да изпъкне. Да разруши този кошмарен ред, който ме кара да се разплача от ярост.
И ето седя срещу стената, или в случая срещу плочките, и гледам тази едничка, която няма нищо общо. Функцията й и съставът й я правят равна с другите, но тя е очевидно различна. Тя не е като тях. Тя не е просто плочка на центъра.
Тя е онази плочка на центъра.
Не просто тухла в стената, а онази тухла в стената.
Която всички забелязват, защото редът ни е жигосан на челата и пропит в мозъците, и когато има несъвършенство, го забелязваме първо.
Не махайте плочката, защото намерих още като нея. Не е сама в този анархично подреден свят.
Не махайте тухлата, която разбива законите ви на пух и прах. Защото така ще махнете и мен, и още куп плочки, тухли и хора.
А аз съм важна и имам значение. Аз мога да ви докажа това. Защото всяка плочка и най-вече, всяка тухла е важна. Иначе стената рухва, а краката на хората, ще пропадат в дупката на липсващата плочка.
Кажете го на децата си. Кажете им да търсят плочката и когато я намерят, да й подражават. Да са те, а не редът.
Бъдете полезен хаос.
А не еднакво подредена анархия.  
Бъдете онази плочка, която ме разсмя."

Comments