Светулките и пътят към дома

Тук под кайсията чакаме светулки.
facebook.com/6trakniya

Наскоро ми попадна заглавие на статия, че светулките от детсвото ги нямало вече. Светулките били изчезнали. В главата ми отекна възрастен глас: "Едно време какви светулки имаше! Това днешното светулки ли са?" И макар да знаех, че това не е вярно, аз се засегнах.

Защото истината е, че щом вече не виждаш светулките, значи не виждаш и дома. Отдавна си се загубил из себе си, че дори и те не могат да ти помогнат.
А тази година, за разлика от миналата, видях за една вечер толкова много светулки, че ми се зави свят. И ми се обърна светът. И се намерих, отново.

Преди седмица си бях у дома, в Дряново, където всичко е у дома и дори песента на щурците я знам наизуст и сякаш винаги е една и съща. Бях малко болнава, слава богу бързо мина и не беше нищо страшно, почти не го усетих. Може да не е било сериозно, може Дряново да лекува проблемите. Вече не съм сигурна, честно казано над него сякаш тегне магията на това колко го обичат хората, които го посещават. Но да не се отплесвам, в една от горещите вечери, решихме да слезем на двора след вечеря и просто да седнем под кайсията. Ей така, с чашите бира и с приказките. В къщата беше задушно, а навън прокрадваше студени пръсти летния нощен хлад. (Аз мога да бъда летния нощен хлад, с моите пръсти...) Все още беше светло и не усетихме кога се смрачи и вече дори зъбите си не виждахме, само се чувахме. Кикота, думите, дишането. В някакъв момент мълчанието се присъедини към и нас и в следващия миг ние просто си седяхме. Домът ме лекуваше, щурците изнасяха поредния си концерт и постепенно около нас тъмата започна да присветва. Една, две, три, четири, пет... Ставаха все повече и повече. Толкова много светулки не бях виждала от дете. Всъщност и като дете не бях виждала толкова много от светещите буболеци.
Носеха се над главите ни като пламъци загубили свещите си, сякаш тъмният двор бе черно петно, върху което някой бе тръснал потопена в жълта боя четка и всичко бе в пръски. Осветяваха малките петънца над които минаваха, прокрадваха се между пръстите ни, кацаха по цветята, дразнеха котките. Въртяха се из целия двор сякаш показвайки ни и съобщавайки: "Вижте какво имате, вижте къде се намирате!" А ние гледахме зяпнали и не можехме да повярваме, че вечерта ни можеше да стане по-добра от това, което вече сами си бяхме постигнали. Аз оздравявах все повече и повече, дома станал все по-топъл, сякаш светещите им кореми ни сгряваха, освен да красят въздуха. Щурците засвириха по-силно и някак полетът им се превърна във валс. Дряновски валс на светулките, под звуците на оркесъра на щурците. По-шантаво изречение не бях писала. Но кой знае, от това би излязла хубава приказка, която един ден може да напиша.

И сега сред шума на колите, така да ми липсва оркестъра. Един славей няма да те буди нощем. Грехота.
А аз, оздравявайки от смешния си грип, установих, че в Дряново върлува много по-страшна болест. Болест по дома. Веднъж стъпил, вече си заразен и няма връщане назад, няма лек, няма утеха. Не се ли върнеш някога, ще ти прокърви душата.

Дори да мислиш че си видял всичко, не си. Не познаваш залеза, не познаваш планината, не познаваш поляните. Не познаваш дома и къщите, които те прегръщат. Не познаваш и светулките.
Те така ще осветят пред теб, че едва тогава ще прогледнеш и в най-тъмного колко много нямаш, когато нямаш място... като Дряново.