Книга на седмицата: Къщата на езерното дъно - Джош Малерман
Или по-скоро:
“Очаквах този финал, но какво се случи с всичко останало” от Мен.
– Тази – отвърна тя и посочи, защото не беше сигурна, че ще я чуе. Нямаше проблем. Сам щеше да я види само след миг. Имаше нужда от малко навигация, за да намери йинавото място. – Тази – повтори момичето. – Където светлините грейнаха…
Като за начало ще започна с анонс не към книгата, а към този пост и себе си.
Две важни неща за отбелязване:
*отбеляз, отбеляз*
Да пиша за прочетени(а)те(а) книги(а) от седмицата (или може на две седмици, или може в месеца, зависи от много неща…), ми помага да чета повече или поне толкова колкото ми се иска и колкото четях преди. Изпуснах навика да чета в промишлено количетво, което смятам за много голяма и тежка загуба, която ми тежи от доста време насам. Писането и споделянето ще ми помогне, вярвам, а и често искам да споделя хубавото или хапливото си мнение по повод някоя книга. А такова винаги има.
Имам два основни навика, когато чета:
- Първият е, че обичам да прочитам последното изречение или абзац в края на всяка нова книга, която започвам и мисля да споделям тези цитати тук. Разбира се ще го правя така и тогава, когато съм сигурна, че не развалят историята на бъдещите й читатели и са просто цитат, който не носи никакъв смисъл, а задоволява… странностите ми. Пък.
- Вторият навик е, подчертаването на цитати и фрази, които са ме впечатлили. Смятам, че те възбуждат интереса към определена книга, когато човек се чуди дали си заслужава да я чете. Често предпочитам да прочета цитати от книга, за която се двоумя, вместо ревю или резюме. Та в този ред на мисли, ще споделям и любимите си цитати. Това вече не е спойлер, всеки го прави. Нали…?
За книгата:
Главните герои са Джеймс и Амелия – двама седемнадесет годишни тийнейджъри, които с първото си запознаство, решават да излязат на среща.
Тръпнене, очакване, нерви, хормони, леле-мале. Срещата им се състои в разходка с кану по езеро. Или по-скоро по езерата. И най-вече третото никому известно езеро.
Там където намират повече от красива природа. Там където намират…
*ахване* Не можете да познаете! *ахване*
Да, там е къщата. Не дебел котарак в лодка. Покривът й пори повърхността на водата и те дълго време обмислят дали да влязат вътре. Но нещо сякаш ги дърпа надолу. Тежко е, влачи ги, като котва, като… Къща. И се осмеляват. Двамата разглеждат къщата всеки ден, дори спят в езерото върху сал, почти не се прибират у дома си в някакъв момент. Влюбват се там за първи път, любят се там за първи път (Да. Под водата. Но не съдя, защото там стават други странни неща, та и тази “магия” може би е възможна.) – магията на тяхното лично нещо, за което никой друг не знае и за което, най-важното условие, никой от двамата не задава въпросите: Как? и Защо?
Мистерията обаче се задълбочава (no pun intended) с нещо, което не би трябвало да се случва в къщата и нещата започват да стават от любопитно мистериозни, до страшни. До къде води това?
Уви, до никъде. Финалът на книгата отново светва като голям, неонов знак: “?!” в главата ми и ме кара да се чудя какво се е случило с автора до края на книгата. И на тази книга. Защото “Кутия за птици” имаше също толкова безумен и празен финал, сякаш написан от някой друг. Е, тук не беше написан от някой друг, беше си Малерман, но сякаш беше бързал да приключи, като в същото време държеше да е заплетено. Което за мен не се получи. Също така, за толкова тънка книжка, имаше места, описания и ситуации, които ми се сториха ненужни, (езерен секс, наводнена стая, съсипаното кану на Боб – тъпо ми беше за кануто…) а той дори не се бе впускал в подробни описания и истории около каквото и да било.
Не ме разбирайте погрешно, книгата далеч не е лоша. Напротив. Държа ме (в прилично) напрежение на много места, чудих се, исках да разбера и не исках едновременно, защото тихия ужас, който Малерман е способен да посее в читателя, беше там и ме дебнеше, готов сякаш за скок, с който да ме накара да хвърля книгата. Историята си я биваше, героите също. Освен това историята е много по-дълбока от това и къщата символизира нещо много повече от просто една къща в едно езеро. Но може би, не само за себе си, а и за мен, беше вдигнал летвата доста високо с “Кутия за птици”. Което само по себе си не говори лошо за него. Все пак не винаги се получава така добре, както ни се иска. Пък и не всичко е за всеки. Друг може да се е влюбил първо в тази книга и сега да открие “Кутия за птици”, за което искрено завиждам.
Любими цитати (дори и тук, макар и малко. Може би хитрите изказвания, бяха най-доброто в тази… шантава книга):
-А ние? Ние се редуваме на това ненормално място…
Последното й хареса… Ние се редуваме на това ненормално място. Звучеше й като… любов.
Къщата ставаше все по-мрачна, загасваше, предумишлена настройка на настроението й…
Тежките стъпки продължиха, набиваха се в глават му, в костите му, те бяха музиката на мъртва кожа, опъната на барабани, направени от тялото на разбито кану.
И любимият ми, който е такъв по патриотични причини. Ще ме разберете, сигурна съм:
На около тридесет сантиметра от рисунките (в тунелът през който минават, за да стигнат до въпросното езеро) с розово беше написано КУРОВЕ.
Друго си е ХУЙ, но и това става… (no pun intended vol.2)
Comments
Post a Comment