Хората са влечуги, от чиято отрова не правят лекарства.

Или моето 16 годишно Аз, сблъскващо се с безсърдечието на хората.

Като втора тема искам да вмъкна едно не толкова приятно, но доста досъбуждащо преживяване, към което ме подтикна класната ми и то съвсем без да иска.

И слава богу че е без да иска, защото инак нямаше да пиша за него.

Да започнем с факта, че трябваше да пиша по тема със заглавието: Животът е като огледало - ако му се усмихнеш, то ти отвръща.

Long story short, повръщаше ми се от самата идея да пиша по тази тема. Беше ми (и все още ми е) писнало да ''пиша'' за живота, истината, истинското ми аз и тем подобни глупости.

След като започнах около девет пъти неща от типа на: ''Казват, че счупеното огледало носи седем години нещастна любов. До сега не съм чупила огледало, но пък и в любовта не ми в провървяло кой знае колко.'' или ''Можем да приемем живота, като наше дете.Непослушно, опърничаво, растящо с нас. Понякога ще ни изненадва, ядосва, натъжава, но ние ще трябва да му простим, защото както децата, така и животът е наше отражение.'' ИЛИ ''Изберете си ден, в който ще сте щастливи. В който каквото и да става, ще се чувствате добре. Ден който да е само ваш. Да не се ядосвате, натъжавате, мръщите. Ден в който всичко ще бъде красиво.'' etc.etc. на глупостите на липсващата ми муза тогава.

Прозрението обаче се прокрадна през скърцащата врата на ума ми и положи нежно ръчица на рамото ми, обръщайки ме към спомена на предния (може би) ден, през който преживях нещо доста разочароващо, въпреки усещането за наслада при срещата ми с едни от любимите ми животни.

Да не се отклонявам от темата, просто ще напиша тук това, което мислех да прочета на класната си и милия ми клас, но се отказах, понеже много малко хора биха разбрали колко свързана е темата с разказа ми и колко тъжна е цялата история, било то през моите или през очите на едно влечуго.

Знам, че ще се отклоня от темата и няма да ви говоря и разказвам за сладникави сравнения на живота с това и онова. Няма да се опитам да ви го покажа нито по-сладък, нито по-горчив от колкото е. Ще се опитам да ви го представя в най-ясната светлина на един терариум, с точната представа за него, а вие ще ми кажете, дали сте съгласни с начина, който сами сме намерили и използваме.

В музея, градския музей, има терариум. Малката, първа заличка в левия вход, е заета от аквариуми, най-големият не повече от 5-6 педи. Бяха около двадесетина такива и само в четири от тях имаше животни различни от змии - две тарантули, скорпион и аквариум обсипан от горе до долу в хлебарки. Признавам, потръпнах и кой не би, но не за моите параноии бих искала да говоря сега.

Сега чак се замислям, че влизайки я нямаше тази особена, отблъскваща миризма на влечуги. Влизала съм на много такива места и този специален белег на терариумите липсваше. Сякаш животните бяха... стерилизирани.

С влизането си виждам първият. Един от най-големите аквариуми в който едва се бе посвил в единия му край голям питон. И като казвам голям, наистина имам предвид ГОЛЯМ. Животното беше едро и адски дълго, но това нямаше как да се види в изолирания му ад от стъкло и дърво. Когато се приближихме към стъклото, той не помести глава. В един момент усетих чувство, прокрадващо се, припълзяващо, като змия в мен. Тежко, кисело, жлъчно. Тъга примесена с ярост. Свих вежди и за миг отместих поглед, когато в следващия момент приятелката ми ме бутна и каза: ''Виж! Подава си езика.'' 

Влечугото фактически опипваше въздуха и преценяваше на каква територия се намира, но изглеждаше толкова унило и антипатично, сякаш дори и да се разширеше аквариумът, то нямаше да се помръдне и със сантиметър.

Вгледах се в него и в големите му ужасяващо... празни очи. Започна да се отърква в себе си, сякаш се гушеше и въпреки че мисля, че по-скоро се отърваваше от старата си кожа, не можах да се отърся от идеята, за липсата която изпитваше към топлината на една жива, а не стъклена и поръсена със стърготини прегрътка. Това продължи за секунди и после главата му клюмна отново тъжно.

Стана ми зле. Обиколихме залата след това за около двадесетина минути, все пак тя не беше толкова голяма. Но едни от последните змии ме потресоха.

Черната мамба (!) и една от най-отровните змии в света (!!!), чието име не си спомням, бяха свити на кълба с глави положени тежко върху телата им. Две от най-опасните същества в света бяха затворени, подложени на хора, почукване на стъклото и висене на чужди рамена, притежавани от гнусни, противни хора, които инак никога не биха погледнали змия с по-различно око от това на ловец или материален хищник.

Кълна се - доплака ми се. Не само от тъга и съжаление за животните, но и от ярост. Имам навика да плача от ярост. Ярост че не можех в онзи момент да направя нищичко, което да спаси тези части от природата надалеч от нашия уж по-развит вид.

Трябваше да си тръгнем незабавно. Когато отправих последен, тъжен поглед към питона в началото и прошепнах едва: "Толкова съжалявам!'', животното сякаш ме разбра. Погледна ме и главата му клюмна лекичко. Остана така.

Говорихме си по-късно, за това колко е гнусна цялата тая работа с хората. Колко ужасни, студени, безчувствени и искрено антипатични към заобикалящото ги са понякога. 

Как по дяволите виждаш нещо уникално, рядко, единствено, и ценно и си казваш: ''Трябва да го имам!'' Как не ти идва на ум: "Да му помогнем да оцелее! Да го спасим! Да се махнем, за да не му пречим!'' 

Не можеш да имаш. Не ти е позволено да притежаваш всичко. Не би трябвало.

Не вярвам, че животът е определение за клише и захаросани фрази. Не вярвам също така и в постоянната умишлена или още по-зле НЕумишлена злоба.

Но вярвам в истината и в реалността и в това, че за да бъдеш добър, трябва да вложиш смисъл в това. Както се бе изразило едно момче някъде: "Понякога имам чувството, че всичко е безсмислено и че ние сме тези, които влагат какъвто и да било смисъл.''

И трябва да започнем от по-малките неща. От по-слабите. От нещата, над които смеем да полагаме ръка. 

Защото в крайна сметка се оказа, че сме най-отровните и опасни създания на този свят и по-лошото е, че не осъзнаваме факта, че от отровата освен разруха, могат да се създават и лекарства.